Ен прованс

От скоро започнах да пиша блог . Не , защото живея в заблуда, че някой много му се ще да ми чете неграмотните глупости, ами защото така намирам отдушник на моята шиз...ъъъ..душа.

Като автор, гарантирам достоверността на всичките ми истории...може би е редно да спомена, че приликите с действителни лица и събития са напълно случайни, макар и тези които ме познават знаят много добре, че с такива прелестници с които съм се обградила наоколо, това е напълна лъжа. Та това е първата част на мойте патила. Който се излъже да го прочете, ще съм му признателна да дропне някой коментар, дори и ако ви се е приискало да ме намерите и да ми натикате журнала на каквито ви хрумне места :)

Това е е един тъмен период от моят живот за които не обичам много, много да си спомням…Не за друго, но случвало ли ви се е да се почувствате толкова прецакани, че да да ви се доплаче? Е, следващата история, освен забавна ще покаже , че понякога дори от найІ”толерантните” страни имат склонността да ни  смятат за варвари (не, че ги обвинявам хората)

Годината е 2006. Тогава все още бях под опеката на „мама”, която знае най-добре.  Та тогава нашите много упорито ме караха да ходя на курсове по френски. Усилията им се увенчаха с успех (или поне те така си мислеха)и всяка събота и неделя бях принудена да ставам в 7 , за да се занеса да гледам противната, сбръчкана физиономия на булдог на мадам Марси.

Та след 3 години мъка и пасе композе, френския ми още е ужасен, но се научих да пия бира в 8 часа..но това е друга история за друг път ;)

Та същия загрижен мой родител, чул от бабата на лелята, на стринката на някой(проклет да е!) че се е отворила неповторимата възможност за работа във Франция. И реши нашата, че това ще е перфектната възможност за мен да упражнявам проклетия френски език, продаде ме на бърза ръка и буквално дойде да ми съобщи, да си стягам багажа и ме изрита с куфара на автогарата. Единствената информация, която имах беше, че ме чака добре платена работа в скъп хотел в провинцията, където ще трябва да разнасям коктейли, (STOP! Ако някой си мисли, че следва пикантна история за това как  се развих като френска проститутка, ще трябва да го разочаровам… въпреки, че историята щеше да е къде-къде по-интересна )

И така 2 дена път, седнала до потен мазник, които ухаеше на ферментирало сирене престигам аз в Марсилия – най-отвратителния френски град. Изчаках си прилично време до кея, където първите впечатления за добре дошла бяха няколко нашенски мургави събратя, които много усилено се опитваха да ми пробутат евтини боклуци и докато им отбивах атаките, един гларус успя да ме минира по рамото. Най-накрая се зададе един намръщен човечец, които много ми напомняше на външен вид на Монк, грабна ми куфара и ме натика в някакъв запорожец с много автентичен вид.

Не се представи, не ме поздрави, просто седнахме в колата и ми каза на френски :

-Слушай моето момиче, да се разберем от сега. Не ща и да чуя английска реч, докато си при нас само и единствено на френски. Второто правило е никакви дивотий, своеволия и …- погледна адски критично ярко червената ми коса и обицата на носа - ..абе, май и един хубав ластик за коса трябва да ти намерим. Аз се казвам Пиерик Дюфре.

Оттам нататък всякакви опити за комуникация бяха старателно отбити. Приситгнахме в малкото градче, наречено Авайон, където се намираше и прословутия хотел, който се оказа 4 къщички за гости в един огромен и добре поддържан двор. На вратата ни посрещна госпожа Дюфре, която беше далеч по-сговорчива, представи ми се като мадам Мирей Дюфре и първата реакция беше да посочи мазната курешка върху рамото ми и да ми каже:

-Oh, bonhour!!! – да, бе…страхотно щастие, въпреки, че след тези 2 дена в автобуса, нямаше да се учудя ако птичето ако миришеше по-добре от мен. Та така на 27 юни 2006 почна моята история в Ла Прованс.

Първото нещо, което научиш беше, че французите ни имаха за профани. Няма и как да ги обвиня, понеже момичето, което беше идвала през годините преди мен беше абсолютно куку. 27 годишно мургаво момиче, което го е било страх от всякаква техника и била гледала на радиото, като обладано от зъл демон. Освен това ядяла само зеле – варено, печено, пържено, от време на време се заслаждала със акацията на двора…и обичала да шие през свободното си време (сигурно докато си е похапвала акацията) ама иначе, мнооого си я били обичали хората…

Е, НИЩО ЧУДНО, че тези хора мислиха, че в България живеят примати!!! За тях е работило някакво тревопасно, което в свободното си време е предпочитало на анатемосва тостера и да гони зли духове като чуе някой шансон !!! Не се учудих, че един от първите им въпроси беше дали обичам зеле… ми не обичам зеле, няма да им изям и акацията, лавандулата или кипариса…ама ме беше яд на мен самата, понеже попаднах в клопка и се вързах на подлите франсета, които бяха метнали кукуто да им бачка за никакви пари, ама аз и аз се насадих едно хубаво… оказа се, че моята стая беше импровизирана…т.е спях в залата , където е сауната – т.е на наровете, които стотици дебели ,космати френски дупета са търкали през последните години . иначе стаяте беше малка, с едно паянтово бюро, столче, настолна лампа и един дрешник. Можете ли да познаете какво намерих в него, когато почнах да си разопаковам багажа и да си подреждам дрехите?

Една много добре изгнила зелка.

 

(следва продължение)

Започнах да чета поста ти ,без да съм сигурна,че ще стигна до края... Хареса ми.Чакам продължението на "добре изгнилата зелка" Поздрави!

Много ти благодаря за мнението :) Понеже това са ми първите плахи опити за писане, то означава много за мен. Поздрави

Невероятно чувство за нумор
Прочетох го на един дъх